Адът е празен! (и всички демони са тук) 

Не спя. И светлината ме привлича. 

Бил си сам, отегчен или тъжен. Или може само да си търсиш приключение.

Не съм за теб. И ти за мен.

Не съм те преживяла, задето никога не си се случвал.

И какво да правя. Аз се постарах и бях добра, бях съвестна, и съгласна на това да те нямам, както пожела.

И отново измина година, в която аз съм другаде, щастлива съм. Но някога сутрин се събуждам. Ти остана в съня ми.

Моля те, върви си. Нека бъда свободна. 

Аз бях силна... Защо ти не можа?

А би ми се искало да мога да откажа да бъда твой приятел...

Беше хубаво, така...
Въпреки  агонията на пеперудите
Сънувах как с теб плакахме
Задето тази любов не бе ни се случила
<3

Аз го направих още на 12, не, не това което си мислиш. На 12 се влюбих за първи път и вярвах, че това е любовта на живота ми, въпреки че зодиакалните ни знаци не съвпадаха, нито възрастта. И това беше толкова удобно. Често се появявах на вратата му неканена, гледах футбол без да искам, пушех и си мислех, че така се прави. Просто е, влюбен си, желаеш някого и отиваш при него, не те спира инатът, гордостта. А то пък се оказа иначе и понеже аз на 12 вече бях се влюбвала безрезервно за първи път,  по-късно се смеех на останалите (които бяха закъснели). И беше различно, влюбването на 17, 19, 25 няма нищо общо. Повече не се появих неканена някъде, повече не бях пряма, не бях нахална (когато бях влюбена). Сигурно за това не те изживях, а може би трябваше. И си мисля дали да напишеш адреса си  с химикал на ръката ми е било покана и защо не съм я приела. Сигурно така е правилно.

Ако не само бях държала ръката ти
И небето бе наше
Нямаше да съм сега такава
Сигурно нямаше да бие това малко сърце
Да заспива в ръцете ми
А дори да беше ми се случило
Същото ли щеще да бъде?
Позволих си щастие без теб!

Единственото по-лошо от това да сме един без друг е да бъдем заедно.

Мразя
как те сънувам нощем
и  в топлия въздух
бленувам дъжд.
Ръцети ти са студени
и чужди,
мълчиш.
Аз чувам
как разказваш
на други...
Защо не
на мен?